Този текст е превод на статията „The problem of corruption” публикувана в Mises.org преди повече от 16 години. Този превод е провокиран от липсата на желание да приема тезата, че качеството на държавата е само и единствено следствие от това какви са хората във въпросната страна. Това за мен би означавало, че аз самата съм човек, който в ежедневието си приема „подкупи“, било то в паричен или в друг израз, който ми позволява да живея по-добре или по-лесно и да разширявам собствената си полезност за сметка на останалите. Аз не живея по този начин, нося директно вина ако не свърша нещо или избягам от отговорност – както при плащането си на сметки и данъци, така и при получаването си на възнаграждение за стойността, която нося на хората, при които работя, или които получават стоки и услуги от мен.
Корупцията захранва бедността. Това е заключението от последният Доклад за развиващия се свят (World Development report, 2002), в който Световната банка излага „доказателства, за това, че високите нива на корупция са асоциирани с по-ниски нива на БВП на глава от населението“. Според доклада, подкупите увеличават разходите за правнене на бизнес и поради тази причина по-корумпираните страни привличат по-малко преки чуждестранни инвестиции, което намалява реалният растеж и доходите на глава от населението.
Имайте предвид, че това прикрива значителната разлика между корупцията Бизнес-към-бизнес и Бизнес-към-Правителство. Първото в повечето случаи е по-добре да се игнорира, защото е самокорегиращо се или полезно явление. Второто обаче заслужава широко публично внимание.
В най-леката и начална форма Бизнес-към-бизнес подкупите могат да подпомогнат комуникацията (тоест да намалят разходите по придобиване на информация) и да подпомогнат затвърждаването на връзките между принципалите (в, например, верига на предлагането). „Плащания за подпомагане“ (това включва всичко свързано с щедри комисионни, голф и спа клубни карти и безплатни вечери и обеди, както и забавления) могат да заменят скъпите разточителни договори с имплицитни договори, които подсигуряват качество, количество и изискванията по бизнес начинанията, за да бъдат изпълнени навреме. В тези Бизнес-към-бизнес подкупи отличаващ се позитив е, че чрез по-ниски тракционни разходи се завъртат колелата на търговията и обмена.
Лоши примери за Бизнес-към-бизнес подкупи включват персонална печалба от страна на служител без помощ за бизнеса, в които той или тя работи. Тази по-коварна форма на подкуп е като червей, които изяжда приходите на компанията. Например, както при Enron, когато служители са направили значителни допълнителни плащания (ощетяващи бизнеса) към партньори на Артър Андерсен, за да промотират/прикрият измама и финансиране по счетоводни дейности, тогава самите собственици са жертвите.
Ако бъде разкрита навреме, вътрешната корупция включва разходи, с които собствениците с радост биха се разделили, както и със замесените служители. Ако се разкрият твърде късно (или корупцията е станала ендемична за бизнеса), банкрутът е грантиран. Заради автоматичната регулация на Бизнес-към-бизнес подкупите, и фактът, че някои от тях имат реален смисъл, правителствата следва да ограничат своята намеса като трета страна единствено до стимулирането на прозрачност. Тук, колкото е по-къса ръката на закона, толкова по-добре, тъй като пазарите ще се погрижат за останалото.
В рязък контраст, лошите случаи на подкупи тип Бизнес-към-правителство включват частни печалби (обикновено за корпорациите и държавните кадри) за сметка на компаниите, които се съревновават помежду си или за сметка на обикновените граждани. Основната разлика между Бизнес-към-бизнес и Бизнес-към-правителство подкупите е правителството, защото то има силата да променя правилата на играта. По-важен от неговата роля при осигуряването на монополни услуги и раздаването на правителствени договори е факта, че публичните представители контролират всяка институция, която направлява пазарната активност.
Неизненадващо, популярна форма на Бизнес-към-правителство корупция включва „отдаването на права“ за влияние на дизайна или условията на правилата, регулациите, данъците, разпределението и договорите сключвани с реалния сектор от страна на правителството, както и всички останали дейности. За съжаление, както и Мизес споменава (в третата част на „Човешкото действие“), в случаите на Бизнес-към-правителство корупция в общия случай един човек или група хора се облагодетелстват за сметка на останалите, които не участват. За разлика от подкупите при Бизнес-към-бизнес, които всъщност затвърждават бизнес отношенията между двете страни, подкупите между Бизнес-към-правителство са (zero-sum game) безрезултатна игра в най-добрия случай.
Когато компания или индустрия се опита да спечели предимство спрямо останалите играчи чрез Бизнес-към-правителство корупция, това принуждава другите индустрии и потребителски групи да се защитават. Дори в случаите когато бизнесите се опитват да подкупят официалните лица, за да избегнат действително лоши и безсмислени регулации, това предизвиква контра-лобиране от страна на други компании, които пък искат да запазят тези лоши и безсмислени регулации. Понякога тези лоши регулации са просто прикрит опит за издигане на бариери в защита на местно установените компании от конкуренция. Както Гордън Тълок и други демонстрират, сумата на изразходваните ресурси при нападателни и защитни корупционни действия тип бизнес-към-правителство може да е много по-голяма от частната печалба, която бива извлечена от нея.
Вместо просто да разпределят пая – безрезултатната игра (аз печеля, ти губиш) – в този случай, корупцията намалява пая за разделяне – получава се игра с отрицателен резултат (negative-sum game), където всички са губещи. Разбира се, в своята най-лека форма тази бизнес-към-правителство дейност е позната като легално лобиране. Но, в най-престъпните си прояви, тази дейност може да приеме прикрити форми като „компенсаторни договори“ – спонсориращи безсмислени социални проекти, които са изгодни за държавните служители или техните приятели и близки в замяна на договори и правила, инициирани от правителството в тяхна полза; „въртящи се врати“ (revolving doors) – обещания за изгодни позиции в компанията; и плащания към офшорни банкови акаунти.
По-малката държава (администрация) се равнява на по-малко корупция. Компаниите винаги ще се опитват да придобиват държавни услуги. Мизес ни напомня „корупцията е редовно явление на интервенцията“ (Човешкото действие, 3 част). Поради това, колкото по-малко правила, колкото по-малко регулации, договори и т.н., толкова по-малко възможности имат държавните служители да пишат, модифицират или налагат правила, които са с корупционни подбуди. Колкото са по-ясни и прозрачни техните действия и колкото повече имат да губят, толкова по-добре. Насърчаването на правителствата да наемат по-малко административни служители с по-малко власт и повече възнаграждение е стъпка в правилната посока. Но фокусирането върху ключовата зараза също е важно.
Промотирането на прозрачност е лошо и за двете зарази (бизнес-към-бизнес и бизнес-към-правителство), и е ключът към минимизирането на корупцията. Но докато късата ръка на закона е достатъчна за справянето си с б-к-б корупцията, то при правителствената корупция е необходимо всеки гражданин на страната да сигнализира и протестира срещу нея, както и да изисква прозрачност от страна на властимащите.
Прекалено сложните регулации са изключително проблематични. Например, Световната банка докладва, че за да започнеш бизнес в Монзамбик се изискват 19 стъпки, 5 месеца и плащането на такси на стойност годишния доход в страната, докато в Австралия са нужни 2 стъпки, 2 дни и 2% от дохода (за годината, спрямо данните от World Development Report 2002). Вместо да защитават правата на потребителите и бизнесите, правителствата без контрол създават регулации, които пречупват пазарната дейност и действат като основа за корупция.
Най-новата информация по темата можете да прочетете тук – Doing Business 2018. Графиката извадена от доклада показва, че времето и разходите за започване на бизнес са по-малки в икономики с повече прозрачност:
Стратегията предприета в антикорупционното споразумение на OECD от 1998, което заплашва да наказва мултинационални корпорации, които плащат подкупи при б-к-п корупция, не е решение. Просто предизвиква появата на по-креативни техники прилагани от компаниите, за да влияят на правителствените решения. Намаляването на властта на администрацията и адресирането на техните стимули да търсят подкупи е по-ефективно решение. Свободната преса на света, НПО-та като Transparency International, и международните институции като OECD, IMF, World Bank могат да играят подкрепящи роли. Но в момента съществува риск, че международните институции като IMF и World Bank без да искат подпомагат корупцията чрез добронамерени усилия да се справят с нестабилни правителства.
Справянето със заразата на корупцията тип бизнес-към-правителство в най-бедните страни е изключително необходимо. Тъй като редуцирането на корупцията се асоциира с намаляването на бедността, подпомагането на най-бедните страни в това да оптимизират своите управления и да направят техните управляващи по-прозразчни и отговорни в своята работа е начин да се подсигури по-добър живот за бъдещите поколения там.
С това оригиналната статия приключва. За пореден път защитниците на пазарната икономика доказват, че когато има отговорност и ясно намиране на причинно-следствената връзка, пазарният механизъм работи по-добре. Това обаче не означава, че пазарът е перфектен.
Противниците на пазарната система и защитаващите нуждата от повече правила винаги изтъкват липсата на перфектност на пазара като забравят да споменат изкривяването, което се получава при ограничаването му. Не бива да забравяме, че аргумент против нещо, трябва да прави не само защо то не работи перфектно, но и защото има алтернатива, която би работила по-добре от него. Целта е не да бъдем перфектни, а да изградим и да живеем в системата с възможно най-справедливите правила за всички.
автор: Боряна Йосифова
източник: https://ekipbg.com