Сингапур е малка държава в Югоизточна Азия, която е известна със своите модерни технологии. Столицата със същото име се смята за втория най-безопасен град в света след Токио. Включително и поради липсата на корупция в страната. Сингапурците са намерили изход как да свалят елита на мафията, така че днес държавата се развива със скокове и граници.
Сингапурците успяха да се отърват от подкупите буквално за 40 години. И това без масовите разстрели на корумпирани чиновници и жестоки репресии като в КНР.
През 1982-ра година в Сингапур е приет антикорупционен закон. След прилагането му 142 корумпирани министри и служители са арестувани само за един ден. Днес Сингапур има само 1% бедност. Нацията плаща много ниски данъци и 92% от населението са грамотни. Разполагат със страхотно здравеопазване. Безработицата при тях достига едва 1% безработни. Днес тя е една от държавите с най-нисък процент корупция в света…
Преди това Сингапур беше британска колония. През 50-те години британците напускат града, оставяйки почти необразовано население с ниски заплати, неработещи закони и корумпирани служители на власт.
Изборите бяха спечелени от политик Лий Куан Ю, който обяви победата над подкупите като свое мото, дори ако роднини и приятели трябваше да бъдат затворени.
4-те стъпки на една антикорупционна програма
1. Снемане на имунитет от длъжностни лица
Първият елемент на борбата беше укрепването на независимото Бюро за разследване на корупцията (БРК) и предоставянето му на неограничени правомощия. Всички служители, заедно със семействата им, бяха лишени от имунитет. Агентите на DBK проверяваха банковите сметки и имуществото не само на членове на правителството, но и на техните семейства и дори приятели. Ако се окаже, че някой живее извън средствата си, веднага започва разследване.
DBK се бори срещу големия подкуп във висшите ешелони на властта. А за дребните чиновници измислиха друг начин – опростиха максимално приемането на бюрократични решения и премахнаха всякакви двусмислени тълкувания. На съдилищата беше разрешено да конфискуват доходите от корупция. Между другото, DBK многократно разследваше случая на самия Лий Куан Ю, но не откри нищо.
Нека дадем един пример. Министърът на околната среда Уи Тун Бун пътува със семейството си до Индонезия през 1975 г. Но пътуването беше платено от строителния предприемач, чиито интереси в правителството бяха представлявани от Уи Тунг Бун. Изпълнителят също така предостави на министъра жилище за 500 000 сингапурски долара и отвори два заема на името на баща му за 300 000 сингапурски долара, за да спекулира с акции на фондовия пазар.
DBK разкри машинациите на Уи Тонг Бън и го осъди на 4 години и 6 месеца затвор. Министърът успя да обжалва присъдата и присъдата беше намалена на 18 месеца, но обвинението остана в сила.
2. Да живееш по средствата си
През 1960 г. е приет закон, според който всеки, който живее над възможностите си или има твърде скъпо имущество, може да се счита за подкупник. Всъщност това означаваше презумпцията за виновност на всички длъжностни лица и държавни организации. Тоест, дори и за намек за подкуп, те се смятаха за корумпирани, докато съдът не докаже противното.
Ако длъжностното лице все пак е било виновен, имуществото е конфискувано, виновният плаща огромна глоба и е изпратен в затвора за приличен срок. Семейството на корумпиран чиновник се смяташе за опозорено и никой не им дава добра работа.
3. Високата заплата е гаранция за благоприличие
Лий Куан Ю вярвал, че държавните служители трябва да получават големи заплати. Първо, те го заслужават с достоен и честен труд в полза на властта и народа. Второ, ще има по-малко изкушение да се вземат подкупи, защото хората ще бъдат в изобилие. Благодарение на значителното увеличение на заплатите много добри специалисти преминаха в държавния сектор.
Поради това в страната започна икономическо възстановяване, а заедно с това продължиха да растат и доходите на държавните служители. Днес системата за заплати изглежда така. Доходът на длъжностно лице се равнява на 2/3 от дохода на работещите в частния сектор от същия ранг (според данните на данъчната декларация).
4. Медийна прозрачност
Страната се нуждаеше от независима и обективна медия, която да не се подчинява на корумпираните чиновници от властта. Вестниците честно съобщаваха за всеки инцидент с подкуп. Държавен служител, който беше хванат в живота извън възможностите си или корупцията, моментално се превърна в главния герой на първите страници.